Призори мракът е по-плътен. Дали е защото уличното осветление гасне, за да спести малко пари на данъкоплатеца, или защото той – мракът – не иска да си ходи и дава последен, отчаян отпор, но е много тъмно. И тихо – целия свят спи. Гледам навън и си мисля, че моя прозорец е единствения, който свети – май в света няма друг караконджол освен мен.
Невеждам се да взема чашата с кафе, която лежи до крака на стола ми и когато се изправя, откривам, че внезапно е просветляло. Блокът срещу мен е като фигурка, изрязана от гланцово блокче и лепната върху сивото небе. Седя и чакам, затаила дъх, а птиците в дърветата са като пощурели. Опитват се да събудят слънцето, да му кажат, че закъснява за работа. В такива моменти съм склонна да стана оптимистка отново. Почти мога да повярвам, че хората са добри, че чудеса съществуват.
Небето прелива в светлосиньо, прекъснато от тънките линии на малки облачета. Внезапно осъзнавам, че вече различавам цветовете на полята и дърветата.
Премигвам и е сутрин. Дори не мога да усетя кога нощта се е предала и се е оттеглила. Няма розово, няма взрив от светлина, няма дори мъничко златно над покривите. Нищичко в моя чест. Освен пречистващото тихо усещане, че съм видяла света такъв, какъвто е бил още при сътворението си. Че съм станала свидетелка на съвършенния момент, който се повтаря хилядолетие след хилядолетие, и който ще се повтаря дори и след като човечеството се самоунищожи с някоя малка атомна бомбичка, взривена погрешка. Е, може би ще е малко по-цветен.
Изправям се и поемам дъх, готова да поема към новия ден, каквото и да ми поднесе той. Защото знам, че моя съвършен момент ще ме чака отново след някакви си двадесет и четири часа. И ще си е само мой.