Три години. Почти три години от момента, в който с половинката ми си казахме съвсем официално „Да, искам“ - най-мъдрото нещо в иначе лишения ми от посока и смисъл живот. И въпреки сипещите се около мен изречения от типа „То ви е рано още, ще видиш след пет-шест годинки...“ си знам, че няма да сме като всички останали. Не, защото аз няма да го допусна. Но не за това започнах да пиша. Пиша, защото това е, което най-добре мога да правя. Защото това си е моя начин да кажа „Благодаря“, на човека, който е до мен вече толкова време. На човека, който в три посреднощ ми прави принцеси с кашкавал, понеже не съм вечеряла нищо. На човека, който виси по цяла нощ пред компа, за да може като се върна аз от нощна смяна да си легнем заедно. На човека, който ми поръча mp3 въпреки, че в момента е на обезщетения за безработни, защото знае, че без музика откачам. На човека, който повярва във мен и ми помогна да стана по-добра. На този, който знае какво искам да кажа още преди да съм си го помислила...
Преди време един човек ми каза, че ще спечеля от лотарията... Е, спечелих.
Искам още да му кажа, че не съжалявам за нищо, което направих, за да бъдем заедно. И че дори да имам шанса да се върна в оня момент преди три години, пак бих стегнала куфарите и бих заминала. И да му кажа, че съм щастливка, и че няма нужда да ми купува огромни букети, шикозни подаръци или да ми сваля звезди.
Стига ми само да погледна в очите му.
Благодаря ти, живот мой!
